РОСИ ПАК ТИЧА БОСА, НО ПО ЗЕЛЕНАТА МОРАВА
интервю на Надежда Соколенко

- Роси, естрадният подиум те направи засега ти си още по-популярна заради телевизионното предаване "За животните с любов". От кога е това влечение към четириногите и пернатите?
- Изглежда с него съм се родила. Не съм се замислила, май тази привързаност е част от моята същност. Спомените ми от на-ранното детство са свързани с животните в бабиният двор на село. Докато не нахранех кучета, котки и всичко живо, което щъка из двора, не сядах да се храня. А седнех ли на масата все отделях все отделях трохички и залчета за приятелите ми навън. В София пък хранех гълъбите.
- Казват, че сега вкъщи имаш всякакви домашни любимци?
- О, не! Може би хората мислят така, защото в телевизионното предаване имам много четириноги асистенти и общуването ни е толкава естествено, че им се струва сякаш се знаем от години. Имах куче, но то почина. Толкова го обичах, че отначало не можех и да помисля за друго. Но после Мая Нешкова ми подари едно малко същество, което аз наричам сладур. То не е от чиста порода пинчер. Но за мен няма помиярчета, всички са сладури. Иначе се казва Бамби, защото е бяло като сърнето на Уолт Дисни, на което съм го кръстила... Отлично съжителства с котарака ми Джорджи.
- Как работиш с животните, дори с диви зверове, които са герои но предаването ти? Сигурно с голяма предварителна подготовка?
- Предварителна да , но не с животните. Тях виждам за първи път, когато камерите вече са включени. Имало е и диви зверове, но винаги са държали така, сякаш се знаем от години.
- Много ли дубли правите с тях?
- С животните няма репетиции, няма и дубли. Докарваме ги в студиото или отиваме при тях и снимките започват. То животното не иска и да знае за нашия сценарий. Ние се съобразяваме с него и с неговото настроение.
- Сигурно си имала доста премеждия с животинките пред камерата?
- О, по-скоро неочаквани ситуации. Един път бяхме взели от зоопарка едно кинкажу. Казват му медено мече, защото много обича мед и да спи. Като влезе в студиото се стресна, явно камерата го уплаши. Изподра зеленият мокет, с който имитираме трева в студиото. Друг път взехме кенгуру от частен цирк. То все търсеше прозорец, за да изскочи навън. Но мога да кажа, че досега нямам и най-малка драскотина от моите герои. Нито едно животно не се опитало да бъде агресивно към мен.
- Къде е тайната? Може би ги омайваш с доброта?
- Сигурно. Когато снимахме новороденото лъвче в предаването, директора на зоопарка ме предупреди да го държа здраво, защото било диво и палаво и ако го изпусна макар и за секунда, ще ме издере. Взех го внимателно в прегръдките си и то... заспа. Така заспа, че после молех този, същият директор да направи нещо, за да събудим малкият красавец, защото исках зрителите да чуят някакъв звук, ръмжене от него. Бях чела в книгите, но и от собствения си опит се уверих, че животните с първичния си инстинкт долавят чувствата на хората, предусещат нещата. Първото ми куче излизаше от дома за разходка с родителите ми в деня, в който аз трябваше да се върна от турне. То стоеше у дома и ме чакаше.....
- Предаването се харесва на зрителите, дори се говореше, че ще се излъчва всяка седмица?
- Всяка седмица не бихме могли да го правим. Нужна е техника, а с животните трудно се снима. Трябват ни и много пари. Ето искам да отидем с екипа си на остров Джърси, недалеч от Лондон, в частният зоопарк на Джералд Даръл. Имаме покана, мечтая за интервю с този уникален човек, чиито толкова увлекателни книги сме чели. Вярвам, че мечтата ми ще се осъществи. Иска ми се да отидем и в Кения, в други африкански страни.
- Как степенуваш любовта в сърцето си - към песните, към най-близките си, към животните?
- Това са много различни любови. За всяка си има място и никоя не може да измести другата. Обичам Бамби, обичам котарака си Джорджи те си имат свое местенце в сърцето ми. Друга е любов към семейството ми и най-близките ми, към песните, без които не мога.
- Съвсем отскоро живееш със съпруга си Георги Начев в къща извън града. И вие и питомците ви сигурно се чувствате на върха?
- Това беше мечтата ми. Израснала съм в центъра на София, срещу Народния театър. Ходила съм само по плочки. - И боса по асфалта, нали? А сега тичаш ли боса по зелената морава?
- Да, за моя радост. По двора се разхождат таралежи, влизат катерички. Имаме кладенец, който е точно на терасата ни. Водата му е чудесна. Далече сме от шума, в преносен и в буквален смисъл. Суетата ми е чужда, макар че професията ми на певица налага, изисква, изисква общуването с много хора. Не обичам и много да се говори за мен, затова и интервютата недолюбвам, макар че съзнавам, че щом е публична личност, интересът към теб е обоснован. Но най-обичам да контактувам с публиката си.
- Сама пишеш музика и текстове на песните си. Тези, които не са твои, са на утвърдени автори. Знам, че съпругът ти също прави някои от текстовете ти.
- По-рядко, защото казва, че никоя певица не му е връщала текстове, пък аз съм била много критична. Наистина изключително държа на съдържанието, на думите, на посланието, което носят те. Трябва да повярвам в тях, да ми лягат, за да мога да ги изрека, да ги пея от душа.
- Как оценяваш хората?
- По интуиция! Някакъв вътрешен глас ми подсказва да приема или не даден човек.
- Приятелите ви от музикалната гилдия ли са?
- Не, дори повечето са извън нея. Не се водим от чисто професионалния интерес. Държим да ние приятно и да се чувстваме спокойно.
- Сценичните тоалети сама ли ги подбираш?
- Да, но с помощта и на дизайнери. Не обичам натруфените дрехи. Тежкарските тоалети ме притесняват. Щом сляза от сцената, веднага си слагам дънки и яке.
- Виждам, че в хармония с изразителните ти сини очи е и камъкът на пръстена. Това ли е любимият ти цвят?
- Да, изглежда очите ми са били предопределени да бъдат сини…
В-к "За жената", 1997 г.