Хората се срещат

Аз мислех си, че вече съм забравила
любимите, най-близките черти.
А те били във мене издълбани
подобно букви във дърво следи.

Но мога ли усмивка да забравя
и малкия към мен отправен жест?!
Мълчание, мълчанието дето много казва,
тъй нищо не изчезна в мен до днес.

Отминалото време не се връща – 
било е хубаво, било, ала съдба!
Една любов започва, а друга свършва,
но да вървим, усилва се дъжда!

Светът е малък, хората се срещат,
разменят поглед, а нещо в тях боли.
И отминават, всъщност нещо се досещат
и между тях неистов дъжд вали.