Слънце мое

Отиват си минути върволица, 
тъй както чезне листопад завян.
И твоят смях, зърна от огърлица, 
остана във душата разпилян.

И твойта сянка в мислите се тули, 
а мрака има твоите очи.
Градеше ти въздушните си кули, 
веднъж дори насън ги изкачи.

Кръжи сега гласът ти покрай мене, 
а пък със изворите ти го сля.
Измислена бе любовта за тебе, 
но много бърза птица беше тя.

И търся любовта ти разпиляна – 
как се събира натрушен елмаз?
Светът -  неакордирано пиано 
в тревите с тъжни ноти вика в нас.

Едно сърце за всичко ни остава 
да носи тежкия товар от дни.
Не чувахме сърцето ти тогава, 
сега го чуваме без да тупти.

Знам, слънце мое, че мигът ни граби, 
усмивките отнася вечността.
Сърцата, слънце мое, най-са слаби 
щом повече съдържат доброта.